Лорейн Роше

Спокойна съм. Сякаш съм намерила своя peace of mind, както се пее в известната песен на Boston, душевен мир. Сякаш съм достигнала своята нирвана, като преди това преминах през наистина разтърсващ из основи катарзис. Доволна съм от това, което имам в момента: Виан и шоколада. Не се стремя към нещо повече. Не искам пари, къщи, коли, искам само Виан да бъде щастлива. Защото тя е всичко, което имам. Но и ме е страх. Да бъдеш майка означава да живееш в страх. Страхувам се, че Виан няма приятели, че това местене може би й се е отразило твърде зле. Страхувам се, че може би никога няма да се довери на мъж, а и е твърде мълчалива. Страхувам се... О, страхувам се за толкова много неща!
Не избухвам лесно. Но направя ли го, става зле... за мен. Винаги обвинявам първо себе си и чак след това евентуално успявам да погледна по-обективно ситуацията, за да преценя кой е виновникът. Просто мразя скандали. Далеч съм от клюките. Или по-точно: АЗ не клюкаря, но предизвиквам клюки със себе си. Защото за съседите си съм "добрата жена от отсрещната къща", а те мразят "добрите жени", покрай които няма интриги. Предизвиквам ги, играя си с тях и с умовете им, загатвайки им нещо толкова малко, че едва си намират място от любопитство. И почват да душат. Като хрътки. Като детективски отлично обучени немски овчарки. Но, разбира се, не намират нищо. Лорейн Роше е тайна. За тях.
Всъщност съм силна. Горда съм да го призная, но никога не бих го изтъкнала, не бих започнала да парадирам с това. Мога да обичам и да мразя толкова силно, че понякога се учудвам на мощта на тези емоции в мен.


Родена съм в една дъждовна есенна сутрин. С точност в 07:36 на 13 ноември в двустайна квартира на красивото малко площадче Монмартър в Париж. Слънцето още не било изгряло. Майка ми Розет била толкова щастлива! С баща ми Арнол толкова много години се опитвали да имат дете и все нещо се обърквало, все нещо не се получавало. А когато разбрали за радостната новина, че най-сетне и те ще имат плод на своята любов, били на седмото небе от щастие. Докато всъщност не съм се родила. Майка ми починала от загуба на кръв. Мен спасили като по чудо.
Израснах с баща си. Той беше силен човек, но и твърде наранен - смъртта на любовта на живота му го съсипа. Беше толкова раздвоен в това дали да ме обича или да ме мрази, дали да бъде ядосан на мен или на майка ми. Мъката си давеше в алкохол. Случваше се да ме напада с думи, натяквайки ми, че ако не се бях родила аз, Розет щеше да е още жива. И успя да го набие в главата ми толкова добре, че накрая не бе нужно да ми го припомня, за да го знам. Аз бях сигурна, че съм виновна за смъртта на майка си.
На 15 направих опит за самоубийство. Глупавата ми баба обаче ме спаси на косъм. Бях толкова близо! Сега като си помисля каква глупост можех да направя, ми иде да се скрия в дън земя от срам. Но тогава бях тийнейджър. Дори след този инцидент в пубертетските си години не се кротнах. Бях почти постоянно пияна, друсана или депресирана. Преминах през какво ли не, но не мога да разкажа - и да искам, просто не помня почти нищо.
Най-важното е, че тогава срещнах Тиери - човекът, който ме промени. Човекът, който преобърна живота ми на сто и осемдесет градуса. Бях на 18 и побъркана. Беше готов да ме приюти в дома си, за да ме спаси от баща ми, да ми даде подкрепа във всяко едно начинание, да ме обича. Завършихме гимназия и веднага се качихме в колата му - обиколихме Франция докъдето ни стигнаха парите за гориво, а после продължихме на стоп. Запознахме се с толкова много страхотни хора, видяхме толкова красиви местенца - далеч от суетата на Париж, от чуждите осъдителни погледи и остри думи. Само аз и Тиери. Беше красиво и беше.. любов. Но до едно време.
Забременях. Това ни принуди да се спрем, да слезем от крилете на Вятъра. Не можехме да караме ден за ден с бебе на ръце. Това малко и беззащитно същество можеше да живее само и единствено благодарение на нас. След почти две години по пътя се завърнахме в Париж. Баща ми беше починал, докато ни е нямало, а двустайната квартира отново беше свободна. Взехме я аз, Тиери и все още нероденото ни дете. И тогава започнаха проблемите - свободолюбивият и егоистичен нрав на Тиери още не бе поулегнал. Още се увличаше по пътя, по вятъра. Страхотно - не даваше животът в него да умира! Но продължаваше да залита към чашката и към наркотиците, както всъщност беше и с мен, когато се запознахме. Но сега бях друга. Исках да имам поне малко сигурност. Или ако не аз, то поне дъщеричката ни.
Виан се роди и малко след това започнаха големите проблеми с Тиери. Отнасяше се с мен не като с жена, а като с боклук. Унижаваше ме по какви ли не начини. Тогава разбрах, че словесните атаки на баща ми са били нищо пред тежката ръка на мъжа ми. Не обичам да говоря за това. Просто бях съсипана - необичана, нежелана жена едва на 22 години с едногодишно дете.
Нямах си никого. Но го направих. Макар и след две години, успях да го направя. Скатавах пари и когато събрах достатъчно, че да заминем, взех Виан и напуснахме Тиери. С мои пари, с моите вещи и тези на дъщеря ми. Не исках нищо от него. Просто да не го виждам повече никога през живота си.
Но, разбира се, той ме потърси. С Виан бяхме останали временно при мои приятели от преди няколко години, когато успях да кръстосам почти цяла Франция на стоп. Живяхме почти половин година в Шарлвил Мезиер. Но Тиери ни откри. Беше измъкнал информацията от баба ми, горката жена, как ли я бе изтормозил?

Сега сме във Филаделфия, Пенсилвания. Какво ме бе довело чак тук? Не зная. Нещо ново. Нещо опасно, но и сигурно. Нещо горчиво, но и сладко. Нещо. И този път ще останем. Да, ще останем, този път ще останем, независимо какво се случва. Без значение какво ни коства да останем във Филаделфия, ще го направим.

Майка ми била сладкарка. От нея и образованието й като готвач на сладкарски изделия имам толкова много рецепти - от най-разпространения начин как да разбъркаш сметана, до най-малкия детайл на всяка украса и най-тайната състава във всяка смес.
От малко повече от месец съм във Филаделфия, но успях да открия малко местенце във френския квартал, в което да отворя своя собствена сладкарница. Надявам се да се получи.
Дъщеря ми Виан е на четири годинки. Знам, че не е като обикновените деца. Не е нужно да ми го казва лекар ("лека форма на аутизъм"), аз го знам - не е болна, просто предпочита да играе сама, отколкото на детската площадка.
Никога повече няма да се доверя на мъж що се отнася до интимни отношения. Може би звучи глупаво и дори знам, че е така, но нещо вътрешно не ми дава покой.
Обичам да поръсвам в чашата с горещ шоколад малко червен пипер.
Говоря с толкова силен френски акцент, че понякога се налага да повтарям, за да може събеседникът ми да ме разбере. Говоря и английски и италиански - вторият по-скоро от телевизията. Обожавам италианските кино и музика.